Примерът. Подвигът. Алехо
Румен СТОЯНОВ
През 1963-та излезе първият мой превод, от испански, разказле кубинско, не помня заглавие, публицист. Следващата, 1964-та, бе още по-щедра, ибо сторих прощъпулник в прехвърлячеството на испански, стихове Стефан Цаневи. Тоест от ония все по-далечни времена се занимавам с латиноамериканистика, към този момент над шест десетилетия. Осемнадесет години живях в Задокеанието. Поради тези две условия имах сгоди с мнозина тамошни книжовници повече или по-малко да поддържам връзка. Търсач = събирач на познанства с велики люде не съм, само че въпреки всичко измежду тях са Кортасар, Маркес, Карпентиер, доказуеми посредством срещи, диалози, писма, подписи. Поменавам ги, тъй като са част от нашите литературни и културни вземодавания с една голяма по мярка и население общественост, включваща достиженията на инки, маи, астеки. През втората половина на ХХ век Латиноамерика упражни осезаемо влияние в развоя на международната изящна книжовност. Милиони другородци четоха дълъг низ от прелестни произведения, будещи възхита, дори прехлас, учудване.
Колцина от нас замислят се по какъв начин стана допустимо това напълно ненадейно събитие, по какъв начин дотогавашна покрайнина риипна смело напред, изведнъж застана измежду челни словесни художествености, то не падна от небето, пък и не построи самo себе си. Подобен прелом бяха сторили руснаците чрез Тургенев, Гогол, Чехов, Толстой, Достоевски, олицетворяващи тоже невероятна смяна, която подреди тяхната национална литература сред водещите. Горе-долу век по-късно Латинското Задокеание излъчи многотия от смайващи по надареност и осъщественост словесници, чиято цялост надали ще се повтори количествено и качествено: Борхес, Пас, Карпентиер, Маркес, Кортасар, Льоса, Рулфо, Астуриас, Онети, Фуентес, Лесама, Скорса, Инфанте, в случай че се ограничим с най-забележителните. По същото време и в голямата Бразилия работят огромни създатели (во главе с фактически невероятния Жоао Гимараенш Роза, чиито изказности са преводими с извънредно непосилен труд и още по-изнурителна словоизобретателност), при все това ради езика не добили необятна интернационална популярност. Добавим ли поетите, споменавам едвам тройката Сесар Валехо, Пабло Неруда, Николас Гилен, виждаме в действителност нечуван тамошен прилив на първомайстори, добили разноезиково самопризнание.
Сред тях Алехо Карпентиер напълно почтено заема свое място. Кубинецът дава крепко рамо в развиване, одобряване и разпространение на магическия натурализъм и да прикове той интереса в подконтинента и вън от него. Хосе Марти, вземайки поради буйния прилив от чуждоземци към Новия свят и тяхното разбъркване там, споделя: „ Ние сме един дребен човешки жанр “. Нали Карпентиер живя в тогава нам братския Остров на свободата, обяснимо е за какво имахме в действителност оживени всестранни вземодавания с него. А те включват и писателя. Ето за какво считам, че би ни било потребно едно проучване с примерно заглавие „ Алехо Карпентиер и България “, размерът ще подскаже дали от него става книга, пък тя би била теоретичен принос в общуването сред тия две, балканска и карибска, култури.
Като съвременник и дълготраен директен участник в свързването на България и Латинска Америка ще заявя най-отговорно, че напълно налага се да обмислим, набележим и подхванем обстоен обзор на отечествените двустранни литературни връзки с подматерика. Тази активност (гладна кокошка просо сънува) изисква да установим какво там е отишло, по страни, от нашата словесност и би трябвало да признаем, че, за позор и срам, нямаме даже бегли показа, камо ли обзорен, обобщаващ взор. За да забележим какъв брой безразсъдно, себевредно е това незнание, ще кажа, че то равнозначи с направил си доста положително, а не щеш и да чуеш за него. Похвално, а?
По мое начинание Мариета Георгиева и аз приготвихме библиографски указател, озаглавен " Португалоезичието и България: книги ", от години му търсим (???) издател, установихме, че в напълно близката нам географски, населенчески, културно Бразилия над 170 заглавия сочат България. Хубавка изненада, нали, много приятна, гъделичка самочувствието ни. Обаче с цел да стане така, нужно бе ровичкане = търсене на сведения, податки. Трябва същото да използван по отношение на цялата Латиноамерика, включая нейното наличие тук. Но кой, кой ще посмее да захване такова обемно + обемисто начинание? Мъдро е отсъдил народът нам насущний: имаш ли цел, път ще намериш. Тъй като очевидно не сме го намерили, значи нямаме цел. Защо? Плиткоумие? Мързелащина? Двете дружно?
Магическият натурализъм, шествайки ликуващо из света, пристигна и в нас. Тук съжителстваше с вносно-съветския социалистически натурализъм. Нима напълно е безинтересно дали внослякът упражни връз нашичкия някакво влияние, какво, удобно или негативно, поименно връз кого, има ли свидетелства, след изобилното превеждане на латиноамериканци виждат ли се промени в родното повествователно-разказваческо изкуство, точно какви? Защо мълчим, не щем ли по-издълбоко, по-ясно, по-точно да разбираме себе си, какви сме, за какво такива сме, удовлетворени ли сме, какви желаеме да бъдем?
През 1961-ва Софийският университет откри нова компетентност, испанска лингвистика, съм от първия й набор. Днес Катедрата има нужния опит да реализира тук излаганото, разчитайки на свои преподаватели, а тоже и на външни сътрудници. Не съставляват никаква компликация разработки от порядъка на Маркес и България; Кортасар и България; аржентинската литература в България; кубинската литература в България и прочие. Сборувани, тия изследвания ще сформират обща картина за българо-латиноамериканските книжовни връзки, изложени в един повсеместен план.
Знаем, че туй, българята - напълно голословно - имаме ниско национално самочувствие. Да, по този начин е, само че по този начин е, тъй като то е дело извънредно на лични старания, никой вънкашняк не ще ни го основава, още по-малко подвига, пък не щем да си плюем на кунките и заработим целеустремено и непрестанно за читава себеувереност. С въпросния план може да си вдъхнем, напълно справедливо, повечко очакване в своите благоприятни условия.
През 1963-та излезе първият мой превод, от испански, разказле кубинско, не помня заглавие, публицист. Следващата, 1964-та, бе още по-щедра, ибо сторих прощъпулник в прехвърлячеството на испански, стихове Стефан Цаневи. Тоест от ония все по-далечни времена се занимавам с латиноамериканистика, към този момент над шест десетилетия. Осемнадесет години живях в Задокеанието. Поради тези две условия имах сгоди с мнозина тамошни книжовници повече или по-малко да поддържам връзка. Търсач = събирач на познанства с велики люде не съм, само че въпреки всичко измежду тях са Кортасар, Маркес, Карпентиер, доказуеми посредством срещи, диалози, писма, подписи. Поменавам ги, тъй като са част от нашите литературни и културни вземодавания с една голяма по мярка и население общественост, включваща достиженията на инки, маи, астеки. През втората половина на ХХ век Латиноамерика упражни осезаемо влияние в развоя на международната изящна книжовност. Милиони другородци четоха дълъг низ от прелестни произведения, будещи възхита, дори прехлас, учудване.
Колцина от нас замислят се по какъв начин стана допустимо това напълно ненадейно събитие, по какъв начин дотогавашна покрайнина риипна смело напред, изведнъж застана измежду челни словесни художествености, то не падна от небето, пък и не построи самo себе си. Подобен прелом бяха сторили руснаците чрез Тургенев, Гогол, Чехов, Толстой, Достоевски, олицетворяващи тоже невероятна смяна, която подреди тяхната национална литература сред водещите. Горе-долу век по-късно Латинското Задокеание излъчи многотия от смайващи по надареност и осъщественост словесници, чиято цялост надали ще се повтори количествено и качествено: Борхес, Пас, Карпентиер, Маркес, Кортасар, Льоса, Рулфо, Астуриас, Онети, Фуентес, Лесама, Скорса, Инфанте, в случай че се ограничим с най-забележителните. По същото време и в голямата Бразилия работят огромни създатели (во главе с фактически невероятния Жоао Гимараенш Роза, чиито изказности са преводими с извънредно непосилен труд и още по-изнурителна словоизобретателност), при все това ради езика не добили необятна интернационална популярност. Добавим ли поетите, споменавам едвам тройката Сесар Валехо, Пабло Неруда, Николас Гилен, виждаме в действителност нечуван тамошен прилив на първомайстори, добили разноезиково самопризнание.
Сред тях Алехо Карпентиер напълно почтено заема свое място. Кубинецът дава крепко рамо в развиване, одобряване и разпространение на магическия натурализъм и да прикове той интереса в подконтинента и вън от него. Хосе Марти, вземайки поради буйния прилив от чуждоземци към Новия свят и тяхното разбъркване там, споделя: „ Ние сме един дребен човешки жанр “. Нали Карпентиер живя в тогава нам братския Остров на свободата, обяснимо е за какво имахме в действителност оживени всестранни вземодавания с него. А те включват и писателя. Ето за какво считам, че би ни било потребно едно проучване с примерно заглавие „ Алехо Карпентиер и България “, размерът ще подскаже дали от него става книга, пък тя би била теоретичен принос в общуването сред тия две, балканска и карибска, култури.
Като съвременник и дълготраен директен участник в свързването на България и Латинска Америка ще заявя най-отговорно, че напълно налага се да обмислим, набележим и подхванем обстоен обзор на отечествените двустранни литературни връзки с подматерика. Тази активност (гладна кокошка просо сънува) изисква да установим какво там е отишло, по страни, от нашата словесност и би трябвало да признаем, че, за позор и срам, нямаме даже бегли показа, камо ли обзорен, обобщаващ взор. За да забележим какъв брой безразсъдно, себевредно е това незнание, ще кажа, че то равнозначи с направил си доста положително, а не щеш и да чуеш за него. Похвално, а?
По мое начинание Мариета Георгиева и аз приготвихме библиографски указател, озаглавен " Португалоезичието и България: книги ", от години му търсим (???) издател, установихме, че в напълно близката нам географски, населенчески, културно Бразилия над 170 заглавия сочат България. Хубавка изненада, нали, много приятна, гъделичка самочувствието ни. Обаче с цел да стане така, нужно бе ровичкане = търсене на сведения, податки. Трябва същото да използван по отношение на цялата Латиноамерика, включая нейното наличие тук. Но кой, кой ще посмее да захване такова обемно + обемисто начинание? Мъдро е отсъдил народът нам насущний: имаш ли цел, път ще намериш. Тъй като очевидно не сме го намерили, значи нямаме цел. Защо? Плиткоумие? Мързелащина? Двете дружно?
Магическият натурализъм, шествайки ликуващо из света, пристигна и в нас. Тук съжителстваше с вносно-съветския социалистически натурализъм. Нима напълно е безинтересно дали внослякът упражни връз нашичкия някакво влияние, какво, удобно или негативно, поименно връз кого, има ли свидетелства, след изобилното превеждане на латиноамериканци виждат ли се промени в родното повествователно-разказваческо изкуство, точно какви? Защо мълчим, не щем ли по-издълбоко, по-ясно, по-точно да разбираме себе си, какви сме, за какво такива сме, удовлетворени ли сме, какви желаеме да бъдем?
През 1961-ва Софийският университет откри нова компетентност, испанска лингвистика, съм от първия й набор. Днес Катедрата има нужния опит да реализира тук излаганото, разчитайки на свои преподаватели, а тоже и на външни сътрудници. Не съставляват никаква компликация разработки от порядъка на Маркес и България; Кортасар и България; аржентинската литература в България; кубинската литература в България и прочие. Сборувани, тия изследвания ще сформират обща картина за българо-латиноамериканските книжовни връзки, изложени в един повсеместен план.
Знаем, че туй, българята - напълно голословно - имаме ниско национално самочувствие. Да, по този начин е, само че по този начин е, тъй като то е дело извънредно на лични старания, никой вънкашняк не ще ни го основава, още по-малко подвига, пък не щем да си плюем на кунките и заработим целеустремено и непрестанно за читава себеувереност. С въпросния план може да си вдъхнем, напълно справедливо, повечко очакване в своите благоприятни условия.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ